- Време е за закуска! – подвикна с мек глас бащата на Алия.
- Идвам, баба*, само да си измия лицето – отговори Алия.
- Алия, имам нещо за теб! – обърна се към дъщеря си, която вече бе седнала на масата и спокойно поглъщаше закуската от бъркани яйца и черен чай. Протегна ръка и подаде на дъщеря си прекрасен молив, по който имаше нарисувани малки птички. Толкова малки, че човек трябваше да се загледа в молива известно време, за да ги открие. – Взех го от книжарницата! Видях, че твоят беше станал толкова малък, а имаш да пишеш домашни работи. Дано ти хареса!
- Благодаря ти, баба. Още днес ще пиша с него. Нямам търпение. Благодаря.
*******
На съседната улица живееше Рафаел*. Беше съученик на Алия и единственото дете с еврейски произход в нейния клас. Рафаел и Алия бяха приятели. Бащата на Рафаел, Рахамим*, беше потомък на първите заселници евреи на територията на ивицата, след като ООН през 1949г. присъедини към себе си Израел. От тогава Деир ал – Бала беше неговият дом. Рахамим работеше като шофьор на линейка в града. Ползваше се с уважението на всички. Дори беше успял да спечели сърцето на своята любима, Самира*, тъй като в един мрачен и дъждовен ден се изправил срещу група от четирима еврейски войници, които били наобиколили Самира и я карали да стои под дъжда, покрита само със стар найлон. Единият от войниците решил да я задява, при което Рахамим, минавайки на близко разстояние, изкрещял нещо на иврит и метнал камък по него. Объркани, тримата войници се спогледали и се дръпнали назад, но четвъртият, който искал да стори нещо лошо на Самира, вдигнал автомата си към Рахамим. Но не стрелял. Изпсувал и също се отдръпнал, а Рахамим завил Самира със своето яке. От тогава двамата били неразделни. Така се родил и Рафаел.
В същата сутрин Рафаел старателно събра учебниците си в раничката и зачака да стане време за училищния автобус.
- Ела да закусиш, Рафи! – долетя строгият глас на Самира.
- Не съм гладен, мамо!
- Защо? Да не си болен?
- Не! Просто не ми се яде. Стомахът ми се бунтува. Моля те, не ме карай да ям.
- Добре, Рафи! Днес няма да те карам да закусваш, но обещай, че утре ще хапнеш нещо. Сега ще ти сложа за училище две ябълки.
*********
Училищният автобус бeше много стар, едвам се движеше с 20-30 км. в час, но децата го обичаха. Все пак той беше единствената им възможност да отидат заедно на училище, а през това време, в което бяха в него, имаха възможност да си говорят как е минала предната вечер, кой на каква игра е играл, кой каква книга е прочел.
Рафаел винаги пазеше място до себе си за Алия. Бяха приятели. А и Абас уважаваше много бащата на Рафаел, защото на няколко пъти спасяваше живота на негови приятели, тъй като бе много добър шофьор и караше линейката толкова бързо, че почти нямаше случай, в който някой да се оплаче от закъснение. А и Самира се познавала с Мариам от деца. Понякога Абас тайно обвинявал Самира за случилото се с Мариам. Пожелавал си на ум Самира да е била на мястото на съпругата му, но когато се хванел, че го прави, веднага разкарвал тези мисли от ума си. Знаел, че съдбата на хората в този забравен край на света винаги води само до мъка, рано или късно.
- Хайде, Алия! Сядай до мен! – извика Рафаел още при качването на Алия в автобуса.
- Идвам, Рафи.
- Майка ми даде две ябълки за днес, че отказах закуската. Искаш ли да ти дам едната на теб? – попита я и очите му се свиха в очакване на отговор.
- Искам. Много обичам ябълки! – с усмивка му заяви Алия. – Виж аз какво си имам! Бръкна в своята раничка и извади молива, който баща й беше дал сутринта. – Татко ми го подари. Виждаш ли птиците на него?
- Виждам ги, но те … те са толкова малки.
- Малки са, но са птици! – леко раздразнено каза Алия. – Искаш ли да си птица, Рафи? Искаш ли да можеш да летиш? Ако искаш, къде би отишъл?
- Не знам дали искам да съм птица! – каза Рафаел.
- Защо? – попита го с изненада Алия.
- Ами .. защото птиците не могат да прегръщат. Нямат ръце. А аз искам да прегръщам мама и татко поне веднъж на ден.
- Извинявай! Извинявай! Не трябваше да го казвам. – сякаш забравил за майката на Алия.
- Няма нищо, Рафи. – тихо отговори Алия. Аз си имам баба (татко).
- Може ли да прегърна теб сега?
- Може! Но освен това, какво друго ти пречи, за да си птица?
- Ами птиците постоянно летят. Нямат свой сигурен дом. Ами ти, Алия?
- Аз искам да съм птица – отговори му тя. – Искам да съм тази малка птица от молива ми, но да летя. Искам да летим заедно с „баба“ и да отидем другаде. Не искам да се връщам повече в това гнездо. Искам да мога да полетя и да гледам отвисоко хората.
- Може би, ако и мама беше птица, щеше да лети високо и нямаше да падне нищо върху нея.
Изведнъж шофьорът рязко спря автобуса. Чу се детски крясък от задните седалки. Засвириха сирени, което означаваше само едно – въздушен удар. На пътя имаше поставена барикада от чували с пясък, а зад нея се събираха много хора, развявайки знамето на Палестина. Рафаел чу, че шофьорът говори нещо на себе си. Долови думата „ХАМАС“, но не знаеше какво се случва. Шофьорът отвори вратата си и слезе бавно от автобуса. Започна да говори нещо на събралите се хора зад барикадата, повиши глас. А после .. после се чу изстрел. Рафаел гледаше всичко това през прозореца на автобуса и продължаваше да прегръща Алия.
- Какво става, Рафи? – попита го тя.
- Не знам, Алия. Но точно сега искам да съм птица.
- Автобусът няма да тръгне повече, Алия! – изрече Рафаел. – Не можем да останем тук. Ела с мен.
- Да бягаме, Алия! Не поглеждай назад. Моля те, само не поглеждай назад.
- Кажи ми, моля те, какво се случва? – попита го Рафаел.
- Хамас! Изстреляха ракети. Уж за свобода. Израел отвръща. Идват войници, идват бойци. Прибирайте се у дома.
- Но ние живеем далеч от тук – отговори Рафаел.
- Тогава тръгвайте още сега. До няколко часа тук ще е пълно с кръв – отговори клошарят и им обърна гръб.
- Какво ще правим сега, Рафи? – попита Алия.
- Ще се приберем! Можеш ли да бягаш? – попита Рафаел.
- Мога! Да бягаме.
Със сетни сили двамата стигнаха до дома на Алия. Изморени, мокри от пот, без въздух, започнаха да се качват по стълбите до нейния апартамент. По етажите сякаш беше минало чудовище. Вонеше на кръв, имаше разхвърляна хартия, разпиляна храна. Не беше останала здрава врата. Влязоха в дома на Алия. Дървеният й гребен, с който майка й решеше косите си, докато беше жива, беше счупен на две. Хвърлен на пода. Вестниците, които Абас събираше, бяха разпилени. Юфката за закуска беше още в тенджерата, но вратата на хладилника бе откачена, а от него се чуваха пронизващите звуци, че е започнало размразяване.
- „Баба“ го няма! – заплака Алия. – Днес не трябваше да е на работа. Трябваше да е у дома. Къде е, Рафи? Къде е „баба“?
- Сигурно е излязъл да те търси! Ще се прибере. Да идем до нас.
- Кой е? – чу се треперещ женски глас от вътре.
- Аз съм, мамо. Заедно с Алия сме. Отвори ни.
- Бъдете тихи, деца!
- Какво стана, мамо? – попита Рафаел. – Бяхме до дома на Алия, но всичко беше счупено и разхвърляно. А чичо Абас не беше в тях. Знаеш ли къде е?
- Мила, Али. Знаеш, че баща ти е човек, който не обича скандалите. Не обича дрязгите. Знаеш ли, че един ден, преди няколко години, когато отново летяха ракети над нас, баща ти казал на моя любим Рахамим следното: Израело-Палестинският конфликт, драги ми Рахамим, е раздорът между два народа, които знаят, че произхождат от един и същи човек – Авраам/Ибрахим и които въпреки, че имат толкова общо, водят братоубийствена война 70 години. Ние с теб сме братя. Имаме общ произход. Живеем в тази проклета земя от години. Защо да се убиваме, Рахамим? Защо? Защо убиха жена ми? С кое им пречеше тя? Тя просто искаше да намери храна и вода. Защо вашите хора заповядаха да се спрат хуманитарните коридори, Рахамим? И ние, палестинците сме хора. И ние искаме да дишаме, да се храним, да обичаме. И вие това искате. Защо не го правим заедно? Докога ще се убиваме като животни? Рахамим, тази война е по - скоро раздорът между всеки един от нас. Ние имаме възможност да спрем на една единствена гара – гарата на компромиси и забравена болка. Всяка друга гара ще запрати движещите се локомотиви един срещу друг до абсолютно премазване.
- Та, когато днес започнаха да вият сирените на улицата пред нас се събраха група млади момчета, палестинци. Бяха дошли да се разправят с моя Рахамим, защото е евреин. Стояха долу на улицата и крещяха. Викаха го да слезе. Аз не го пусках. Тогава видях през прозореца, че баща ти, мила Алия, беше се появил при тях и им говореше нещо. После падна на земята. Някой го удари. Не видяхме кой точно. Сигурна съм, че Абас беше там, за да успокои хората и да ни предпази.
- Когато го удариха и той падна, групата се разбяга. Рахамим слезе при него и го качи в колата. Тръгнаха към болницата. Повече не знам. Не ми се е обаждал.
- Рафи, може ли да чакаме „баба“ у вас? – с едва доловим глас попита Алия.
- Разбира се, Али. Сега ще направя чай. Ти само бъди спокойна. Чичо Абас ще се върне.
Денят мина и нощта се спусна. С нея се спусна и миризмата на олово, а във въздуха се усещаше лепкав вкус на старо желязо и на изгорели газове. С тъмнината слезе и страха към сърцата на Алия и Рафаел. Майката на Рафаел се опитваше да зашие скъсаните чорапи на мъжа си, за които така и не намираше време преди. Убоде се няколко пъти. Пръстите й бяха в капчици кръв, която оставаше по чорапите, но тя сякаш не го забелязваше. По едно време се чуха стъпки във входа и говор на иврит.
- Рафи, скрийте се с Алия под леглото в детската стая и не излизайте от там докато не ви повикам! – с притеснен тон Самира нареди това.
- Но, мамо …
- Казах нещо. Веднага!
- Мамооооооо! Не! Защо? Защо? Та татко е евреин! Какво сме направили? Защоооо? -сълзите му обливаха все още топлото тяло на Самира, а скръбната му песен отекна из целия блок. Той се вкопчи в тялото на майка си. Прегръщаше така, както никога досега.
- Помниш ли какво ти казах днес, Али? Помниш ли защо не искам да съм птица? Сега най – много искам да съм птица. И мама да е птица. Сега те разбрах, Али, защо искаш да излетим от това прокобно място. Няма живот тук. Няма радост. Прокет да си Деир ал – Бала! Проклет да си!
- Кажи ми, Алия, някога мразила ли си ме?
- Защо да те мразя, Рафи?
- Защото съм евреин. От смесен брак, но евреин. Защото нашите хора убиха майка ти!
- Не съм, Рафи. Ти не си убиец на майка ми. Ти си син на Рахамим, който е помагал на татко и на негови приятели. Ти си мой приятел. Не съм те мразила.
- Обещай ми нещо, Алия! – поиска от нея Рафаел. – Обещай ми, че никога няма да ме мразиш. Обещай ми, че с теб ще останем приятели. Не искам повече никой да страда. Искам само да живеем спокойно. Защо се случва всичко това? Обещай ми, Алия!
- Обещавам, Рафи. Ние ще бъдем винаги приятели. Колкото и бомби да падат върху нас, ако не ги пускаме ние, няма да свърши приятелството ни.
- Един ден, Али, един ден всичко това ще свърши. Един ден слънцето ще изгрее над нашия малък град и няма да има вече война. Няма да има страх. Няма да има ракети. Един ден няма да има нужда да сме птици, Али. Мечтая за този ден. Мечтая да мога да бягам свободен по улиците и да се прегръщам с моите приятели палестинци. И да гледаме заедно футбол. И жените ни да отгледат заедно децата ни.
- Но този ден няма да е днес – рече той и отново заплака над тялото на своята майка.
Отнякъде долетя заглушен сигнал на линейка.
- "Баба" - помисли си Рафаел на ум.
- "Баба" - прошепна с надежда Алия.
*****
Алия – означава „най – висш“, „божествен“, „величествен“;
Самира – арабско име, което означава „щедра“;
Рахамим – означава „състрадание“, „милост“;
Рафаел – означава „Бог лекува“;
Абас – означава „мрачен“, „строг“;
Мариам – означава „любима“;
Ашура – един от основните мюсюлмански празници;
Баба – „татко“.