„Единадесетият човек“ – така е озаглавена историята, която първа копирах в своя блог. Автор – Иво Иванов, Канзас. Година – 2011, месец – януари. Кой беше този Иво Иванов ? Не бях чувал това име. Последва историята „На върха на пръстите“, която отново намери място в блога. Препрочитам я всеки месец. С буца в гърлото. Всеки път. „Тичай, Лопепе, Тичай“ – автор - Иво Ивано, Канзас. Не се съмнявайте, че също намери място в блога. Три статии, след които сякаш времето спира, съзнанието ти още преживява всичко прочетено, а животът придобива нова форма. Честно да си кажа, тези три статии ми бяха достатъчни, за да поддържам в себе си необходимия плам, който да ме вдъхновява. Признавам си, че през последните две години преминах през няколко трудни момента, като, колкото и да е странно, намирах опора в точно тези три истории. Истории, които вдъхновяват. За живот, който няма граници.
Началото на август – панаир на книгата, Варна. Над 12 големи шатри, които бяха отрупани с книги. Бях решил, че няма просто да си купя книга. Исках книгата да ме открие, книгата да ме пожелае. И така шатра, след шатра, погледът ми се спираше за секунди върху дадено заглавие и после невъзмутимо преминаваше към друго. Оставаха още две шатри, като едната беше за детски книжки. „ -Какво пък ? Още едно издание на „Малкият принц“ няма да е излишно ! Обаче, айде мини и през другата шатра, поне да си видял всичко, а после ще се надсмиваш над глупавото колебание, заради което от хиляди книги не успя да избереш дори една !“
„Ще си ходя ! И тук няма нищо !“ – си казвам и погледът ми се плъзва по последния ред книги и някъде там очите ми виждат името Иво Иванов. Подминавам. Обаче се сещам, че това е името, с чиито истории преминах през най – важните си моменти в последните години. Връщам поглед. Иво Иванов – Кривата на щастието ! Хващам я. Разлиствам на съдържание. Ето ги отново: „Единадесетият човек“, „На върха на пръстите“ и „Тичай, Лопепе, Тичай“. Да, това беше неговата книга и още 67 истории, вдъхновени от истинските преживявания на личности, чиито имена няма да чуем в новините или да прочетем в учебниците..
Нямах търпение да я започна. Още с прибирането към дома, отворих страниците. И още след първата история разбрах, че тази книга ще бъде четена толкова време, колкото е необходимо, нищо че 500 страници се събират в няколко часа концентрация. Всяка една статия на Иво е написана с мастилото на неговата душа. 70 истории ! 70 повода за размисъл. А буците в гърлото след всяка една ставаха все по – големи. 30 август е. Близо месец от първата статия и току що отгърнах последната страница и затворих „Кривата на щастието“. Ако трябва да кажа нещо в момента, то е че най – ценната инвестиция в живота ми бяха тези 16 лева, които дадох за книгата. Неизчерпаемият ресурс на вдъхновение, вяра, воля и дух, който се крие между кориците са толкова скъп дар, че всъщност не може да бъде оценен. Това не е реклама на книгата. Това е моята история за кривата на щастието, която ме откри в правилния момент и която сякаш ме търсеше измежду стотиците любители на мастилото и целулозата. И когато ме откри, ме пожела на момента. Нямах избор, повярвайте ми. Да усетиш, че нещо ти принадлежи е много странно, наистина. Един месец ставах, лягах, работех и почивах в компанията на животите на тези хора, чиито истории Иво е споделил в своя сборник на вдъхновението.
Не исках да свършва. След всяка мастилена доза наркотик исках да споделям, но трябваше да се повторя 70 пъти. Затова споделям сега. И какво мога да споделя, след като поредната буца е заседнала дълбоко в гърлото ми и не ми дава покой, за да измисля правилните думи. Знам само, че всеки ден от тук нататък, когато изброявам нещата, за които съм благодарен, ще казвам:
- Благодаря ти, Иво. На теб и на: Джо Дилейни, Брияна Хаберлин, Георги Георгиев, Лопес Ломонг (Лопепе), Джон Уудън, Кайл Мейнард, Кабайо Бланко, Дик Хойт, Папа Чили, Крис Пол, Дара Торес, Адам Морисън, Лоло Джоунс, Лари Стюарт, Кърт Уорнър, Пистъп Пийт, Чейс Кеър, Джаклин Мърфи, Рулон Гарднър и неговият връх на пръстите, Томас Робинсън, Доминик Мочеану, Дженифър Брикър, Крис Линдли и Гибсън. Героите, които са оставили своята следа по начин, който ти крещи в лицето - Impossible is Nothing .
Но най – много благодаря на Мануте Бол. Човекът, за когото не бях чувал дума, а чиято голяма мечта е сякаш изкопирана до запетайка от моята глава и душа. Да. Имам налудничева мечта, която звучи по – скоро като утопична картина и за която мога да получа потупване по рамото, и толкова. Но всъщност защо да имаме мечти, ако не са големи. Ако не ни плашат. В мечтите ни, по принцип, трябва да вярваме само ние. Но в моята мечта е вярвал Мануте Бол. Или може би обратното. И може би заради точно тази история трябваше да купя книгата. Докато я четях не можех да повярвам, че това се случва. Пожелавам на всеки да има толкова луда мечта и толкова огромна, че да ви е страх от нея. Толкова да ви е страх, че когато някой друг я сбъдне, да напълните очите си със сълзи, а сърцето си с вяра и да си кажете, че няма невъзможни неща. Мануте Бол е осъществил своята, съответно - моята мечта и след това е приключил своя земен път с думите, насочени към единствения човек, който е вярвал в него: „Аз успях човече, аз успях !“. На всеки, който е стигнал до тук и не се е отегчил след два реда, му желая от все сърце следното: Имай поне един човек, който да повярва в твоята мечта, поне един, който да повярва в теб и някой ден, когато звездите бъдат омилостивени от волята и непримиримия ти дух, да му кажеш: „Аз успях човече, аз успях !“
Краят на книгата свършва с разтърсваща история за малкия Гиби, а нейният край пък, с думите: „Не плачете. Това не е краят. Нима не разбирате ? Това е само началото !“
И докато писах тези редове, в ушите ми звучеше Лудовико Ейнауди и неговото творение „Живот“. Каква прекрасна вечер ! 30 август 2016 година. Защото това е само началото !
Началото на август – панаир на книгата, Варна. Над 12 големи шатри, които бяха отрупани с книги. Бях решил, че няма просто да си купя книга. Исках книгата да ме открие, книгата да ме пожелае. И така шатра, след шатра, погледът ми се спираше за секунди върху дадено заглавие и после невъзмутимо преминаваше към друго. Оставаха още две шатри, като едната беше за детски книжки. „ -Какво пък ? Още едно издание на „Малкият принц“ няма да е излишно ! Обаче, айде мини и през другата шатра, поне да си видял всичко, а после ще се надсмиваш над глупавото колебание, заради което от хиляди книги не успя да избереш дори една !“
„Ще си ходя ! И тук няма нищо !“ – си казвам и погледът ми се плъзва по последния ред книги и някъде там очите ми виждат името Иво Иванов. Подминавам. Обаче се сещам, че това е името, с чиито истории преминах през най – важните си моменти в последните години. Връщам поглед. Иво Иванов – Кривата на щастието ! Хващам я. Разлиствам на съдържание. Ето ги отново: „Единадесетият човек“, „На върха на пръстите“ и „Тичай, Лопепе, Тичай“. Да, това беше неговата книга и още 67 истории, вдъхновени от истинските преживявания на личности, чиито имена няма да чуем в новините или да прочетем в учебниците..
Нямах търпение да я започна. Още с прибирането към дома, отворих страниците. И още след първата история разбрах, че тази книга ще бъде четена толкова време, колкото е необходимо, нищо че 500 страници се събират в няколко часа концентрация. Всяка една статия на Иво е написана с мастилото на неговата душа. 70 истории ! 70 повода за размисъл. А буците в гърлото след всяка една ставаха все по – големи. 30 август е. Близо месец от първата статия и току що отгърнах последната страница и затворих „Кривата на щастието“. Ако трябва да кажа нещо в момента, то е че най – ценната инвестиция в живота ми бяха тези 16 лева, които дадох за книгата. Неизчерпаемият ресурс на вдъхновение, вяра, воля и дух, който се крие между кориците са толкова скъп дар, че всъщност не може да бъде оценен. Това не е реклама на книгата. Това е моята история за кривата на щастието, която ме откри в правилния момент и която сякаш ме търсеше измежду стотиците любители на мастилото и целулозата. И когато ме откри, ме пожела на момента. Нямах избор, повярвайте ми. Да усетиш, че нещо ти принадлежи е много странно, наистина. Един месец ставах, лягах, работех и почивах в компанията на животите на тези хора, чиито истории Иво е споделил в своя сборник на вдъхновението.
Не исках да свършва. След всяка мастилена доза наркотик исках да споделям, но трябваше да се повторя 70 пъти. Затова споделям сега. И какво мога да споделя, след като поредната буца е заседнала дълбоко в гърлото ми и не ми дава покой, за да измисля правилните думи. Знам само, че всеки ден от тук нататък, когато изброявам нещата, за които съм благодарен, ще казвам:
- Благодаря ти, Иво. На теб и на: Джо Дилейни, Брияна Хаберлин, Георги Георгиев, Лопес Ломонг (Лопепе), Джон Уудън, Кайл Мейнард, Кабайо Бланко, Дик Хойт, Папа Чили, Крис Пол, Дара Торес, Адам Морисън, Лоло Джоунс, Лари Стюарт, Кърт Уорнър, Пистъп Пийт, Чейс Кеър, Джаклин Мърфи, Рулон Гарднър и неговият връх на пръстите, Томас Робинсън, Доминик Мочеану, Дженифър Брикър, Крис Линдли и Гибсън. Героите, които са оставили своята следа по начин, който ти крещи в лицето - Impossible is Nothing .
Но най – много благодаря на Мануте Бол. Човекът, за когото не бях чувал дума, а чиято голяма мечта е сякаш изкопирана до запетайка от моята глава и душа. Да. Имам налудничева мечта, която звучи по – скоро като утопична картина и за която мога да получа потупване по рамото, и толкова. Но всъщност защо да имаме мечти, ако не са големи. Ако не ни плашат. В мечтите ни, по принцип, трябва да вярваме само ние. Но в моята мечта е вярвал Мануте Бол. Или може би обратното. И може би заради точно тази история трябваше да купя книгата. Докато я четях не можех да повярвам, че това се случва. Пожелавам на всеки да има толкова луда мечта и толкова огромна, че да ви е страх от нея. Толкова да ви е страх, че когато някой друг я сбъдне, да напълните очите си със сълзи, а сърцето си с вяра и да си кажете, че няма невъзможни неща. Мануте Бол е осъществил своята, съответно - моята мечта и след това е приключил своя земен път с думите, насочени към единствения човек, който е вярвал в него: „Аз успях човече, аз успях !“. На всеки, който е стигнал до тук и не се е отегчил след два реда, му желая от все сърце следното: Имай поне един човек, който да повярва в твоята мечта, поне един, който да повярва в теб и някой ден, когато звездите бъдат омилостивени от волята и непримиримия ти дух, да му кажеш: „Аз успях човече, аз успях !“
Краят на книгата свършва с разтърсваща история за малкия Гиби, а нейният край пък, с думите: „Не плачете. Това не е краят. Нима не разбирате ? Това е само началото !“
И докато писах тези редове, в ушите ми звучеше Лудовико Ейнауди и неговото творение „Живот“. Каква прекрасна вечер ! 30 август 2016 година. Защото това е само началото !