Тероризъм идва от латинското "terror" и означава страх. В медиите и в общественото пространство този страх е олицетворен чрез силови изстъпления, употреба на всякакъв вид оръжие и в следствие на това - проливане на кръв. Ужасно. Неприемливо. Еволюцията ни се бави. Траур. Сълзи. И край ! ... Това ли е ? Ами не ! Не е това ! Тероризмът има и друга форма. Тиха. Бавна. Изцеждаща. Движеща се с малки, но последователни стъпки. И тази форма е не по - малка страшна, не по - малко коварна и не по - малко неприемлива. Тази форма се проявява чрез страх от неизвестното бъдеще, страх от отхвърляне, страх от това да се усмихнеш, от това как ще мине следващия ден, с какво ще се храниш, дали някой няма да посегне на близките ти, дали ще можеш да ги погребеш, дали ще можеш да ги излекуваш, дали ще може да живееш достойно, да си купиш лекарства, да получиш внимание, образование, спокоен сън, дали ще можеш да се чувстваш човек. Ако не сте се сблъсквали с тази форма - честито, вие сте щастливци и късметлии. А, ако сте, не се знае дали сте късметлии, но пък е сигурно, че живеете в България. Един министър днес каза, че няма опасност от терористичен акт на наша територия. И е прав. Акт е еднократно действие, а не перманентно състояние. Няма опасност от такъв акт, защото за да има акт, трябва преди това да се възцари спокойствие, респективно - липса на страх.
Но поколения обикновени и нормални българи никога не са изпитвали спокойствието като перманентно състояние. По - скоро спокойствието е акт. Еднократен. За един момент. В този момент можеш да се усмихнеш без страх. В следващия - вече не. Държавицата ни е във война .. със самата себе си. Ние сме във война .. със самите себе си.
Да, България е дала много на света и ще продължава да дава. Но от много време не дава на себе си. Тя е люпилня за терористи. Нарича ги - свои деца. Очаква своето спасение. Очаква момента, в който нейните деца ще захвърлят страха. Но този момент не идва. Тя е слаба. Тя се страхува. А е страшно майките да се страхуват, нали ? Всички ни е страх от това. Шизофрения. Страх ни е от това, че носим страх и въпреки всичко не се отказваме от този тежък товар.
Оплюхме се, ей ! Де що може да се изпише се изписва. Независимо от темата, независимо от времето, ние пишем. Пишем срещу себе си. Нападаме себе си. Сякаш комплексът ни за малоценност е див звяр, който трябва непрестанно да бъде хранен.
И стадо не сме ! Овцете не се хапят едни други. И глутница не сме - те ловуват заедно. И индивидуалисти не сме - копираме. Не остана повече.
В нашата война нямаме врагове. Нямаме кауза. Защо воюваме ? Нима сме такива глупаци ?
"Пиянството на един народ" не е просто глава от "Под игото". Това е състояние. Не изтрезняваме. Като пияниците в кръчмите поръчваме. Защо ? За да забравим. Да забравим страха от собствените си слабости. Пияниците пият, защото в противен случай трябва да положат усилия, за да оправят живота си. И ние като тях. Пияни. Лъкатушейки се между най - големите си страхове и най - големите си мечти, ние не изтрезняваме. Защото е трудно да промениш този навик. Пияниците свършват по един и същи начин. Редно е да го знаем. Българите пием зелева чорба за изтрезняване. Намерили сме му цаката. Остава да я приложим. И да се молим за търпение, за сила и за воля. Защото е адски трудно да пренебрегнеш себе си, собствените си идеи, мисли, удобство, заради някой друг. Но точно това е съставката на зелевия сок. Не го ли изпием - ще сложим черните си наметала, ще поставим жилетките около оглозганите си от хапане тела и ще сме на една дръпка на въженцето от това да останем в историята като най - могъщите терористи, които се самоунищожиха. Пир за враните, пир за лешоядите.
Но поколения обикновени и нормални българи никога не са изпитвали спокойствието като перманентно състояние. По - скоро спокойствието е акт. Еднократен. За един момент. В този момент можеш да се усмихнеш без страх. В следващия - вече не. Държавицата ни е във война .. със самата себе си. Ние сме във война .. със самите себе си.
Да, България е дала много на света и ще продължава да дава. Но от много време не дава на себе си. Тя е люпилня за терористи. Нарича ги - свои деца. Очаква своето спасение. Очаква момента, в който нейните деца ще захвърлят страха. Но този момент не идва. Тя е слаба. Тя се страхува. А е страшно майките да се страхуват, нали ? Всички ни е страх от това. Шизофрения. Страх ни е от това, че носим страх и въпреки всичко не се отказваме от този тежък товар.
Оплюхме се, ей ! Де що може да се изпише се изписва. Независимо от темата, независимо от времето, ние пишем. Пишем срещу себе си. Нападаме себе си. Сякаш комплексът ни за малоценност е див звяр, който трябва непрестанно да бъде хранен.
И стадо не сме ! Овцете не се хапят едни други. И глутница не сме - те ловуват заедно. И индивидуалисти не сме - копираме. Не остана повече.
В нашата война нямаме врагове. Нямаме кауза. Защо воюваме ? Нима сме такива глупаци ?
"Пиянството на един народ" не е просто глава от "Под игото". Това е състояние. Не изтрезняваме. Като пияниците в кръчмите поръчваме. Защо ? За да забравим. Да забравим страха от собствените си слабости. Пияниците пият, защото в противен случай трябва да положат усилия, за да оправят живота си. И ние като тях. Пияни. Лъкатушейки се между най - големите си страхове и най - големите си мечти, ние не изтрезняваме. Защото е трудно да промениш този навик. Пияниците свършват по един и същи начин. Редно е да го знаем. Българите пием зелева чорба за изтрезняване. Намерили сме му цаката. Остава да я приложим. И да се молим за търпение, за сила и за воля. Защото е адски трудно да пренебрегнеш себе си, собствените си идеи, мисли, удобство, заради някой друг. Но точно това е съставката на зелевия сок. Не го ли изпием - ще сложим черните си наметала, ще поставим жилетките около оглозганите си от хапане тела и ще сме на една дръпка на въженцето от това да останем в историята като най - могъщите терористи, които се самоунищожиха. Пир за враните, пир за лешоядите.