Казват, че животът е суров учител, който изпитва, преди да е преподал урока. Затова е крайно трудно да изкараш отлична оценка. Често преминаваме през поправката, някои стигат и до ликвидация. Но има, макар и единици, които се справят с най - сложните изпити в живота, защото просто нямат право на поправка. Това са хората, които приемам за свои герои, хората, които ме вдъхновяват.
Вчера гледах едно нормално, кратко интервю, в което нямаше провокации, нямаше нападки. Но в един момент, чувайки следващия въпрос, който съм сигурен, че е очаквал, очите му погледаха надолу, а една лека усмивка след това се опита да стабилизира ситуацията. Но трябва да си сляп, за да не видиш, че точно в този миг, който беше последван от усмивката, нещо дълбоко в душата изплува към очите, които сякаш поглеждайки надолу се опитваха да кажат: "стой там, не излизай, не сега" ...
Говоря за човека, на когото съм се възхищавал винаги. Помня му гола срещу Белгия - 7 септември 2002 година. Тогава бях на 14 години, бях на село и гледах мача на един стар телевизор "Велико Търново", на който му служех като дистанционно. Дядо ми гледаше мача с мен. Когато той вкара втория гол, дядо ми ми каза да обърна внимание на факта, че героят е с превръзка на главата, като продължи с думите: "Видя ли ? Мъжко момче, с превързана глава, а играе, че и гол вкара. Да ти е за пример !". Тъй като попивам всяка една негова дума като гъба, защото откривам мъдростта на годините, предложена ми по елегантен и простичък начин, започнах да се радвам на мъжкото момче. По това време имаше и други - Бербатов, Марто Петров и т.н., но ничие име не ме е карало да се чувствам така, както името на Стилиян. Все пак беше човекът за пример. И така минаха години, примерът ми стана капитан на националния ни отбор, капитан на Астън Вила и в един момент съдбата реши да го направи капитан на собствения си живот. Ние всички сме капитани на нашите животи, но разликата е, че имаме пред себе си широко море и тук-там и по едно препятствие, което преодоляваме с помощта на помощник - капитани и пасажери. Но да си капитан на собствения си живот, в бурно море, което всеки момент е готово да обърне кораба, е нещо различно. Този коварен бич, носещ името на едно морско животинче, не позволява на капитаните да се обръщат за помощ към други. Оставя ги сами да се борят с руля, докато отмине бурята, или докато морето не прибере поредните ценни останки в своите дълбини.
И така, капитанът пое своята орисия. Няма да се спирам на самия път през бурята, тъй като съм го правил няколко пъти, а и всички знаем,повече или по - малко, какво се е случило. Преди време, когато Стан съобщи, че се връща към големия футбол, го направи с думите: "Това е най - добрият урок, който мога да дам на сина си!" и "Искам да покажа на всички, че дори в най - големия мрак има сноп светлина, има надежда!". Тогава също написах нещо за него, за волята, за характера, смелостта. Не спирах да говоря на приятели и познати за поредното решение на мъжкото момче. Това беше поредният пример. През 2002г., в онази септемврийска вечер, дядо беше прав.
Очаквах с огромно вълнение как ще се развият нещата с голямото завръщане. Капитанът проведе пълноценна подготовка, феновете на Вила пяха песни за него, но дали заради собственици, треньори или пък заради факта, че футболът отдавна е станал поле, на което играят парите, а не ХОРАТА, Стан, без да каже една лоша дума в този момент, просто прие решението и се оттегли. И въпреки това продължавах да вярвам, че нещо ще се случи, че ще видя своя любимец, големият човек, отново на терена, в някой хубав мач, ще вкара гол и отново ще бъде 7 септември 2002 г., когато за пръв път ми даде пример...
... "Стой там, не излизай, не сега!" и разбира се отново успя да наложи волята си и да отговори с усмивка, че в живота не винаги нещата се случват така както искаме. Но като голям мъж продължи със заключението, че "всичко е отминало" и предстои изпълнението на други цели.
Ех, Капитане, само ти си знаеш колко болка има зад усмивката, с която каза тези думи. Знам, че искаше да се бориш отново, знам, че искаше да продължиш да правиш това, което умееш най - добре -> да вдъхновяваш. Но знам също, че в крайна сметка ти никога не си спирал да го правиш. Пребори най - големия и силен противник в днешно време, вдъхнови милиони. Всички помним как цял стадион пя "You will never walk alone" заради теб. Така че, капитане, ти направи повече от достатъчно за нас, които имаме шанс за поправка. Ти нямаше такъв. Ти изкара отличен на най - тежкия изпит. Освен това изкара отличен и на другия най - тежък изпит - > да бъдеш ЧОВЕК. И това, че няма да те видя отново на терена, вече няма значение, защото в съзнанието ми, Капитане, винаги ще си онова мъжко момче с превръзка на главата от вечерта на 7 септември 2002 година. Моят пример !
Вчера гледах едно нормално, кратко интервю, в което нямаше провокации, нямаше нападки. Но в един момент, чувайки следващия въпрос, който съм сигурен, че е очаквал, очите му погледаха надолу, а една лека усмивка след това се опита да стабилизира ситуацията. Но трябва да си сляп, за да не видиш, че точно в този миг, който беше последван от усмивката, нещо дълбоко в душата изплува към очите, които сякаш поглеждайки надолу се опитваха да кажат: "стой там, не излизай, не сега" ...
Говоря за човека, на когото съм се възхищавал винаги. Помня му гола срещу Белгия - 7 септември 2002 година. Тогава бях на 14 години, бях на село и гледах мача на един стар телевизор "Велико Търново", на който му служех като дистанционно. Дядо ми гледаше мача с мен. Когато той вкара втория гол, дядо ми ми каза да обърна внимание на факта, че героят е с превръзка на главата, като продължи с думите: "Видя ли ? Мъжко момче, с превързана глава, а играе, че и гол вкара. Да ти е за пример !". Тъй като попивам всяка една негова дума като гъба, защото откривам мъдростта на годините, предложена ми по елегантен и простичък начин, започнах да се радвам на мъжкото момче. По това време имаше и други - Бербатов, Марто Петров и т.н., но ничие име не ме е карало да се чувствам така, както името на Стилиян. Все пак беше човекът за пример. И така минаха години, примерът ми стана капитан на националния ни отбор, капитан на Астън Вила и в един момент съдбата реши да го направи капитан на собствения си живот. Ние всички сме капитани на нашите животи, но разликата е, че имаме пред себе си широко море и тук-там и по едно препятствие, което преодоляваме с помощта на помощник - капитани и пасажери. Но да си капитан на собствения си живот, в бурно море, което всеки момент е готово да обърне кораба, е нещо различно. Този коварен бич, носещ името на едно морско животинче, не позволява на капитаните да се обръщат за помощ към други. Оставя ги сами да се борят с руля, докато отмине бурята, или докато морето не прибере поредните ценни останки в своите дълбини.
И така, капитанът пое своята орисия. Няма да се спирам на самия път през бурята, тъй като съм го правил няколко пъти, а и всички знаем,повече или по - малко, какво се е случило. Преди време, когато Стан съобщи, че се връща към големия футбол, го направи с думите: "Това е най - добрият урок, който мога да дам на сина си!" и "Искам да покажа на всички, че дори в най - големия мрак има сноп светлина, има надежда!". Тогава също написах нещо за него, за волята, за характера, смелостта. Не спирах да говоря на приятели и познати за поредното решение на мъжкото момче. Това беше поредният пример. През 2002г., в онази септемврийска вечер, дядо беше прав.
Очаквах с огромно вълнение как ще се развият нещата с голямото завръщане. Капитанът проведе пълноценна подготовка, феновете на Вила пяха песни за него, но дали заради собственици, треньори или пък заради факта, че футболът отдавна е станал поле, на което играят парите, а не ХОРАТА, Стан, без да каже една лоша дума в този момент, просто прие решението и се оттегли. И въпреки това продължавах да вярвам, че нещо ще се случи, че ще видя своя любимец, големият човек, отново на терена, в някой хубав мач, ще вкара гол и отново ще бъде 7 септември 2002 г., когато за пръв път ми даде пример...
... "Стой там, не излизай, не сега!" и разбира се отново успя да наложи волята си и да отговори с усмивка, че в живота не винаги нещата се случват така както искаме. Но като голям мъж продължи със заключението, че "всичко е отминало" и предстои изпълнението на други цели.
Ех, Капитане, само ти си знаеш колко болка има зад усмивката, с която каза тези думи. Знам, че искаше да се бориш отново, знам, че искаше да продължиш да правиш това, което умееш най - добре -> да вдъхновяваш. Но знам също, че в крайна сметка ти никога не си спирал да го правиш. Пребори най - големия и силен противник в днешно време, вдъхнови милиони. Всички помним как цял стадион пя "You will never walk alone" заради теб. Така че, капитане, ти направи повече от достатъчно за нас, които имаме шанс за поправка. Ти нямаше такъв. Ти изкара отличен на най - тежкия изпит. Освен това изкара отличен и на другия най - тежък изпит - > да бъдеш ЧОВЕК. И това, че няма да те видя отново на терена, вече няма значение, защото в съзнанието ми, Капитане, винаги ще си онова мъжко момче с превръзка на главата от вечерта на 7 септември 2002 година. Моят пример !