Както споделя авторът на книгата "Глина" - Виктория Бешлийска, легендата разказва, че през 17 век самобитните грънчари от малкото село Бусинци, Трънско, получили благословията на султана единствени да пътуват свободно в границите на империята, за да продават стоката си. Толкова първична сила, красота и простота имало в бусинската керамика, че отваряла и сърца, и врати. Именно в този исторически момент ни пренася самата книга.
Взимаш я в ръцете си и още от първите страници започва да те гори нещо. Не са страниците, не е от времето, от думите е. Толкова топлина, изящност, цвят и емоционалност струи от подбраните стари български думи, че придават усещане сякаш пиеш от стомната на историята с глътки, като сладко червено вино и не искаш да спираш, въпреки опиянението. Българският дух е дълбоко опазен от автора. Четейки, сякаш си сложиш червения пояс, калцуните, жаркия елек и припкаш към мегдана на селото. Живите картини, рисувани с думи, те пращат в една друга реалност. Можеш да се закълнеш, че си бил там, че си живял с героите, че познаваш всяка уличка из село Бусинци. А, къщата на Велико ли? Ей, я, там е. Слизаш надолу, минаваш завоя и само направо. Така усещаш с живината на душата си и хубавото, и лошото, и надеждата, и болката. Губиш представа за времето, тъй като не искаш да спираш въртенето на колото, от което никнат емоциите, като красиви глинени съдове.
Авторът споделя, че сме направени не от думи, а от кал. Шепа от калта да дадеш на някого, всичко си му дал. Ако той ти върне от калта сърце, значи всичко имаш. Толкова проста е любовта и толкова сложна едновременно. Както може да погубва, така и спасява. Но винаги остава белег там, където най - много има нужда.
Книгата те кара да препускаш през Бусинските поляни свободен от всички очаквания на живота към теб, потънал в магията на природата и нейните води. Кара те да усетиш парче глина между пръстите на ръцете си, докато отгръщаш страниците, да заиграят краката ти, като на селско надиграване, да трепне сърцето си от съдбата на героите. Във всички случаи "Глина" може да счупи глинените окови, с които сме залостили стената, зад която събираме ден след ден, сякаш в язовир, душевните потоци. Може да отприщи вълната, която да погълне със своята паст наредения ни свят и да го завърти, като през колелото на стара каруца по калдаръмена уличка. Сътресението след четивото е сигурно, освен ако огънят на ежедневието не е изгорил цялата душевна красота, която човешката същност носи.
"Като се измори да грее Месецът тази нощ, провикна се към другия край на небето и провика Слънцето.
- Ида! - рече по - големият му брат. - Хайде, събира си звездите по - чевръсто и отстъпвай ми ширинето, че искам да погледам какво има долу.
- Лесно ти е на теб - овърна Месецът, все така шеговито и закачливо, както си приказваха, откакто светуваха. - Ти нали си нямаш стадо светила да събираш?
- Имам си, но съм ги оставила долу, да се ширят и греят на воля. Чакай да светна да ги видиш.
И като се надигна от златния сарай и протегна първия си лъч, Слънцето огря над върха на планината и пръсна зеревото си над къщите и пътищата. От стъклата и изпод комините, по оградите и в колите светеха малки жълти, зелени и червени колелца и тумби с черни гърла. Завъртяха се в кръг и се затъркаляха към огнищата, софрите и кладенците, а някои от тях блестяха като жар, по - силно и от Слънцето. От магичното им движение земята така пъстрееше и светеше, че Месецът го заболя да гледа и се зави през глава с няколко ката небе.
- Заспивай - рече си ревниво. - Това са само грънци".
Взимаш я в ръцете си и още от първите страници започва да те гори нещо. Не са страниците, не е от времето, от думите е. Толкова топлина, изящност, цвят и емоционалност струи от подбраните стари български думи, че придават усещане сякаш пиеш от стомната на историята с глътки, като сладко червено вино и не искаш да спираш, въпреки опиянението. Българският дух е дълбоко опазен от автора. Четейки, сякаш си сложиш червения пояс, калцуните, жаркия елек и припкаш към мегдана на селото. Живите картини, рисувани с думи, те пращат в една друга реалност. Можеш да се закълнеш, че си бил там, че си живял с героите, че познаваш всяка уличка из село Бусинци. А, къщата на Велико ли? Ей, я, там е. Слизаш надолу, минаваш завоя и само направо. Така усещаш с живината на душата си и хубавото, и лошото, и надеждата, и болката. Губиш представа за времето, тъй като не искаш да спираш въртенето на колото, от което никнат емоциите, като красиви глинени съдове.
Авторът споделя, че сме направени не от думи, а от кал. Шепа от калта да дадеш на някого, всичко си му дал. Ако той ти върне от калта сърце, значи всичко имаш. Толкова проста е любовта и толкова сложна едновременно. Както може да погубва, така и спасява. Но винаги остава белег там, където най - много има нужда.
Книгата те кара да препускаш през Бусинските поляни свободен от всички очаквания на живота към теб, потънал в магията на природата и нейните води. Кара те да усетиш парче глина между пръстите на ръцете си, докато отгръщаш страниците, да заиграят краката ти, като на селско надиграване, да трепне сърцето си от съдбата на героите. Във всички случаи "Глина" може да счупи глинените окови, с които сме залостили стената, зад която събираме ден след ден, сякаш в язовир, душевните потоци. Може да отприщи вълната, която да погълне със своята паст наредения ни свят и да го завърти, като през колелото на стара каруца по калдаръмена уличка. Сътресението след четивото е сигурно, освен ако огънят на ежедневието не е изгорил цялата душевна красота, която човешката същност носи.
"Като се измори да грее Месецът тази нощ, провикна се към другия край на небето и провика Слънцето.
- Ида! - рече по - големият му брат. - Хайде, събира си звездите по - чевръсто и отстъпвай ми ширинето, че искам да погледам какво има долу.
- Лесно ти е на теб - овърна Месецът, все така шеговито и закачливо, както си приказваха, откакто светуваха. - Ти нали си нямаш стадо светила да събираш?
- Имам си, но съм ги оставила долу, да се ширят и греят на воля. Чакай да светна да ги видиш.
И като се надигна от златния сарай и протегна първия си лъч, Слънцето огря над върха на планината и пръсна зеревото си над къщите и пътищата. От стъклата и изпод комините, по оградите и в колите светеха малки жълти, зелени и червени колелца и тумби с черни гърла. Завъртяха се в кръг и се затъркаляха към огнищата, софрите и кладенците, а някои от тях блестяха като жар, по - силно и от Слънцето. От магичното им движение земята така пъстрееше и светеше, че Месецът го заболя да гледа и се зави през глава с няколко ката небе.
- Заспивай - рече си ревниво. - Това са само грънци".