Далек ми гласа да носиш, ветре, там някъде при нея, но нека не ме чуе, нека само за малко да усети някъде на границата на съзнанието си песента, малко преди да изчезне в дълбините на спомените й. Мини тихичко покрай нея, разроши косата й, целуни я нежно и отлети отново, но не спирай, моля те, нека си мисли,че нищо не се е случило, че просто е сънувала, летен сън под звездното небе на меките поляни край езера планински.
А очите на замръзналите езера ме гледат през стелещите се по склона лепкави мъгли и ме викат към себе си, казват ми да оставя песента си , да я пусна да се носи заедно с техния брат Вятъра, през сивите облаци и дъжд, мрака и заспиващите есенни гори, и да им разкажа отново за теб, та да могат да заспят до пролетта и сънуват топлите ти усмивки и смехове, докато над слоевете лед вилнеят снеговете..