Димитър Списаревски е роден в Добрич на 19 юли 1916 г. Завършва изтребителната школа във Вернойхен през 1938 г. През лятото на 1943 г. с още един български пилот е изпратен край Ламанша, за да наблюдават германските летци и да усвоят тактиката на въздушен бой.
Знае се, че Списаревски е бил щедър и великодушен човек, шегаджия и кавалер. Ядоса ли се за нещо обаче, ставал страшен. В школата във Вернойхен набил един немски летец-капитан, който обидил България и нейните летци, наричайки ги ‘балкански туземци’. В Бургас напердашил окръжния началник на полицията и неговите приятели, защото си позволили да накърнят честта на колега летец. В офицерския клуб в Плевен пък се разправя с нашенски любители на немски военни маршове, които не разрешават на оркестъра да изпълнява български песни. На летище Граф Игнатиево, когато вижда един фелдфебел да бие войниче с летва, Списаревски я счупва в гърба му.
Именно това изострено чувство за справедливост, патриотизмът и чисто мъжките реакции му създават много неприятности. Но Спаича, както го наричат, си остава непроменен.
Буен, неустрашим и дързък е поручик Списаревски и във въздуха. Отстъплението в боя му е напълно чуждо, противно и невъзможно. Полетите си той върши на максимални обороти, в учебен бой атакува с такава стръв, че понякога отнася наказания. Той заявява на другарите си: “..ако някога ми падне насреща противников самолет, ще го изям, па ако ще и с машината да се блъсна в него’.. А друг път: ‘Абе ще се блъснеш и ще свалиш поне един бомбардировач, но няма да му дадеш да мине над тая свещена земя и да я поръси с бомби!”. Такова е било мисленето на поручик Димитър Списаревски.
На 20 декември 1943 г. армада американски бомбардировачи ‘летящи крепости’ Б-24 Либърейтър /"Освободител"/, охранявани от 50 изтребители се насочва да бомбардира за пореден път София. Димитър Списаревски е един от изтребителите на бойно дежурство на летище Божурище с Месершмит Ме-109G-2, които трябва да пресрещнат „освободителите“ преди да достигнат града. Това е първият му боен полет, за който той се готви отдавна.
Самолетът на Списаревски не успява да стартира, затова той излита с резервна машина, със закъснение след другите. Когато достига до бомбардировачите, въздушният бой вече е започнал. С безумно смела маневра, той сваля един бомбардировач. Българските летци свалят няколко изтребителя и започват да преследват останалите, които поемат обратен курс. Но една група, водена от командира на Съединението, упорито следва своя курс към София. Списаревски, свършва патроните на бордовата картечница, но решава на всяка цена да обезглави противниковата група. С огромна скорост и перфектно насочване връхлита като торпила върху водача на групата и разцепва бомбардировача на две. Така умира капитан Димитър Списаревски.
Бомбардировачът е разцепен във въздуха, спасява се само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът на Списаревски пада на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му е открито сред отломките. От другата страна на селото пада поразеният бомбардировач. Врагът е принуден да се оттегли и да хвърли бомбите си в полето. Има различни свидетелства за тарана, но единствен реален очевидец е пилотът на американски изтребител, който малко след това също е свален и пленен. Лейтенант Едуард Тинкър, участник във въздушния бой на 20 декември 1943 година, заявява: ‘Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията”.
Един от най-близките му приятели, генерал-майор Стоян Стоянов, казва за него: „За Димитър въздушният бой беше ситуация, която го наелектризираше по особен начин, правеше го още по-силен, неустрашим и самоуверен. Да победи във въздуха за него бе нещо, което се разбира от само себе си. Би разкъсал и със зъби противника, но никога не би го оставил да се измъкне невредим. [...] Отстъплението в боя при каквито и да е обстоятелства му беше чуждо, противно, невъзможно за неговата натура. Той влизаше в бой така, както някога в древността суровият воин на Спарта е изпълнявал повелята на своята майка, която като му връчвала щита, е казвала: „С него или на него!””
Димитър Списаревски, първата жива българска торпила, е произведен посмъртно в чин капитан. Погребан е в Централните софийски гробища, Алеята на летците. За свалянето на един четиримоторен бомбардировач на летеца са признати три въздушни победи.
Може би една от най-точните оценки на извършения от капитан Списаревски военен подвиг са думите на един от спасилите се от боя на 20 декември 1943 г. американски пилоти. Разказвайки за стореното от Списаревски, той казва: „Наистина страшна смърт дори и за най-смелия пилот!". Подофицер Робърт Хенри Ренър, единственият оцелял от екипажа на сваления с таран бомбардировач по-късно моли да се види с майката на Списаревски, за да ѝ предаде своите медали и ордени в знак на дълбоко уважение пред подвига на нейния син.
Знае се, че Списаревски е бил щедър и великодушен човек, шегаджия и кавалер. Ядоса ли се за нещо обаче, ставал страшен. В школата във Вернойхен набил един немски летец-капитан, който обидил България и нейните летци, наричайки ги ‘балкански туземци’. В Бургас напердашил окръжния началник на полицията и неговите приятели, защото си позволили да накърнят честта на колега летец. В офицерския клуб в Плевен пък се разправя с нашенски любители на немски военни маршове, които не разрешават на оркестъра да изпълнява български песни. На летище Граф Игнатиево, когато вижда един фелдфебел да бие войниче с летва, Списаревски я счупва в гърба му.
Именно това изострено чувство за справедливост, патриотизмът и чисто мъжките реакции му създават много неприятности. Но Спаича, както го наричат, си остава непроменен.
Буен, неустрашим и дързък е поручик Списаревски и във въздуха. Отстъплението в боя му е напълно чуждо, противно и невъзможно. Полетите си той върши на максимални обороти, в учебен бой атакува с такава стръв, че понякога отнася наказания. Той заявява на другарите си: “..ако някога ми падне насреща противников самолет, ще го изям, па ако ще и с машината да се блъсна в него’.. А друг път: ‘Абе ще се блъснеш и ще свалиш поне един бомбардировач, но няма да му дадеш да мине над тая свещена земя и да я поръси с бомби!”. Такова е било мисленето на поручик Димитър Списаревски.
На 20 декември 1943 г. армада американски бомбардировачи ‘летящи крепости’ Б-24 Либърейтър /"Освободител"/, охранявани от 50 изтребители се насочва да бомбардира за пореден път София. Димитър Списаревски е един от изтребителите на бойно дежурство на летище Божурище с Месершмит Ме-109G-2, които трябва да пресрещнат „освободителите“ преди да достигнат града. Това е първият му боен полет, за който той се готви отдавна.
Самолетът на Списаревски не успява да стартира, затова той излита с резервна машина, със закъснение след другите. Когато достига до бомбардировачите, въздушният бой вече е започнал. С безумно смела маневра, той сваля един бомбардировач. Българските летци свалят няколко изтребителя и започват да преследват останалите, които поемат обратен курс. Но една група, водена от командира на Съединението, упорито следва своя курс към София. Списаревски, свършва патроните на бордовата картечница, но решава на всяка цена да обезглави противниковата група. С огромна скорост и перфектно насочване връхлита като торпила върху водача на групата и разцепва бомбардировача на две. Така умира капитан Димитър Списаревски.
Бомбардировачът е разцепен във въздуха, спасява се само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът на Списаревски пада на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му е открито сред отломките. От другата страна на селото пада поразеният бомбардировач. Врагът е принуден да се оттегли и да хвърли бомбите си в полето. Има различни свидетелства за тарана, но единствен реален очевидец е пилотът на американски изтребител, който малко след това също е свален и пленен. Лейтенант Едуард Тинкър, участник във въздушния бой на 20 декември 1943 година, заявява: ‘Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията”.
Един от най-близките му приятели, генерал-майор Стоян Стоянов, казва за него: „За Димитър въздушният бой беше ситуация, която го наелектризираше по особен начин, правеше го още по-силен, неустрашим и самоуверен. Да победи във въздуха за него бе нещо, което се разбира от само себе си. Би разкъсал и със зъби противника, но никога не би го оставил да се измъкне невредим. [...] Отстъплението в боя при каквито и да е обстоятелства му беше чуждо, противно, невъзможно за неговата натура. Той влизаше в бой така, както някога в древността суровият воин на Спарта е изпълнявал повелята на своята майка, която като му връчвала щита, е казвала: „С него или на него!””
Димитър Списаревски, първата жива българска торпила, е произведен посмъртно в чин капитан. Погребан е в Централните софийски гробища, Алеята на летците. За свалянето на един четиримоторен бомбардировач на летеца са признати три въздушни победи.
Може би една от най-точните оценки на извършения от капитан Списаревски военен подвиг са думите на един от спасилите се от боя на 20 декември 1943 г. американски пилоти. Разказвайки за стореното от Списаревски, той казва: „Наистина страшна смърт дори и за най-смелия пилот!". Подофицер Робърт Хенри Ренър, единственият оцелял от екипажа на сваления с таран бомбардировач по-късно моли да се види с майката на Списаревски, за да ѝ предаде своите медали и ордени в знак на дълбоко уважение пред подвига на нейния син.